Големият проблем на наказателното правораздаване са двойните стандарти

© Анелия Николова

Американската търговска камара в България представи в сряда, 17 януари, в Пресклуба на БТА Бяла книга за върховенството на закона 2023. Юристи анализираха и проблемите пред прилагане на антикорупционното законодателство. Това е инициатива, с която Камарата дава конкретни решения за решаване на належащите проблеми за подобрение на бизнес средата и инвестиционният климат у нас.

Текста на адвокат Георги Атанасов за конфискацията на имущество четете тук.

Най-важните проблеми, водещи до системни дефицити в системата на наказателното правосъдие в България, могат да бъдат разделени на няколко групи: структура на институциите на системата и техните правомощия и необходимите гаранции за контрол и баланс, процедури по наказателни дела и проблеми на материалното наказателно право.

I. Структура на съдебната власт

(...)

Структурните промени, предложени в доклада, са отразени в обсъжданите в измененията на Конституцията, които очевидно представляват стъпка в правилната посока. В същото време като обща забележка следва да се подчертае, че работещите механизми за контрол и баланс са от ключово значение за успешното функциониране на всяка политическа система. В този смисъл, за да се преодолеят проблемите, произтичащи от изпадането на независимостта на магистратските съвети в състояние на пълна безконтролност,

II. Ролята на прокурора

Сериозна заплаха за върховенството на закона е пълният монопол на прокурорските правомощия върху обвинителната функция, изключващ съдебния контрол. Прокурорът се счита за "господар" на дейността, свързана с привличането на лица към наказателна отговорност за престъпления от общ характер. Възможностите за външен контрол или баланс в това отношение са изключително ограничени или напълно липсват. Това поражда явно несъответствие не само с европейския стандарт, но и с идеята, че в правовата държава не трябва да има неконтролируема власт.

Беше пропусната възможността да се разчупи монополът върху обвинението

В това отношение повечето европейски правни системи предоставят много повече възможности от България за външен контрол и баланс в случай на отказ да се упражни обвинителната функция. Макар че нашият наказателен процес е много близък по философия до германската система,

Съдът е натоварен с контролната функция да установи дали държавното обвинение е действало в съответствие с принципа на законност. Пример от англосаксонските системи е частният обвинителен акт в Англия и Уелс, който има силни традиции и се прилага често и днес като противовес на отказа на държавния орган.

Основното предложение в доклада е въвеждането на съдебен контрол в случай, че държавният обвинител не изпълнява обвинителните си функции. За да се преодолее пълният монопол на прокуратурата върху обвинителната функция, ще са необходими конституционни изменения. Следва да се предвиди възможност за съдебно обжалване на всички прокурорски актове, за които това е предвидено в закона. Като упражнява надзор върху законосъобразното упражняване на прокурорските правомощия, съдът няма да навлиза в сферата на суверенното право на държавния обвинител.

Съдът следва също така да може да дава задължителни указания за законосъобразното провеждане или приключване на разследването. Освен това извеждането на някои наказателни производства по дела от общ характер, като например тези срещу ръководителя на институцията, извън прокуратурата, би гарантирало независимостта на прокурорите от лицата, на които ще се повдигне обвинение, и подходяща форма за балансиране на прокурорската власт.

Необходимо е също така да се въведат или засилят формите на съдебен контрол във всяка от следните области:

1) отказ за започване на разследване,

2) спиране или прекратяване на разследване въз основа на официален акт

3) бездействие при разследването без издаване на официален акт.

Съдебен контрол е необходим и когато прокурорът изпълнява обвинителни функции. Той трябва да се осъществява преди предаването на делото на съда и започването на същинския процес. Ако някаква форма на контрол върху съдържанието на обвинителния акт се осъществява преди произнасянето на присъдата, това би довело до отхвърляне на първоначално неоснователни обвинения.

(...)

III. Изменения в наказателния процес

В сравнение с други наказателно-процесуални системи (особено западноевропейските) България се характеризира с по-обременителни процедури и формалистичен подход. Това поражда някои обясними рискове за върховенството на закона. Не само добре известните решения на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) по делата "Великова срещу България", "С.З. срещу България" и "Колеви срещу България", но и около 70 други, установяват системни проблеми на наказателното производство в страната. Те се дължат както на недостатъци в правната рамка, така и на поведението на държавните органи, участващи в системата на наказателното правосъдие.

Предложенията за изменение на действащото законодателство включват, без да се ограничават до: установяване на ясни правила за последваща отмяна на прокурорските постановления за прекратяване на досъдебното производство и предвиждане на нови форми на съдебен контрол върху прокурорските решения относно изпълнението на наказанията и оповестяването на материали от разследването.

Освен това на нормативно равнище следва да се възприеме по-гъвкав подход при оценката на недопустимостта на доказателствата. Ако доказателствата са получени чрез нарушаване или заплаха от нарушаване на основни права, те следва да бъдат изключени на формално основание. В други случаи изключването следва да бъде оставено на преценката на решаващия орган в зависимост от естеството на конкретния порок.

Освен това доказателственият стандарт, на който трябва да отговаря един обвинителен акт, за да влезе в съда, следва да бъде понижен, тъй като той на практика е същият като този за постановяването
на осъдителна присъда.

Разумното понижаване на доказателствения стандарт за обвинителен акт би спомогнало за ускоряване на процеса и за прилагане на принципа, че досъдебната фаза има подготвителен характер.

Препоръчително е и българският законодател да опрости формулирането на обвинение.

В рамките на българския наказателен процес то се формулира два пъти - първо по време на разследването и след приключването му за разглеждане в съда. Законът изрично предвижда, че винаги, когато срещу лицето се извършват действия по разследването за първи път, то следва да му се повдигне обвинение. Логиката е, че лицето трябва да се ползва от правата на обвиняем по време на фактическото извършване на действието срещу него, а не след неговото приключване. На практика обаче случаят не е такъв. В зависимост от тактиката на разследващите органи повдигането на обвинение може да бъде отлагано във времето.

Фактическото повдигане на обвинение на лицето чрез първото предприето срещу него действие трябва да намери подходящ правен израз, така че да се прилага на практика, а не само като теоретичен принцип.

Съгласно действащото българско законодателство възможностите за изменение на обвинението подлежат на ограничения, които не съответстват на европейските стандарти. Не може да има изменение на обвинението без изричната воля на прокурора. Освен това изменение на обвинителния акт се допуска само на първа инстанция, тъй като се счита, че подсъдимият има право на изслушване на две инстанции. Такова изискване не съществува според съдебната практика на Съда на ЕС (СЕС). Освен това изменение по всяко време на съдебното производство не би било в противоречие с Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ), ако подсъдимият получи подходяща и пълна информация за изменението и му бъдат предоставени достатъчно време и средства да организира защитата си в светлината на новата информация.

IV. Основни проблеми на материалното наказателно право

Реформата на наказателното правораздаване в България често предизвиква въпроса за промени в материалното право. Промените в Наказателния кодекс (НК) през последните години могат да се разделят на две групи: 1) такива, които са резултат от членството на България в международни съюзи, най-вече в ЕС, както и от осъдителни решения на ЕСПЧ, и 2) такива, предизвикани от "наказателния популизъм" - постоянния стремеж на представители предимно на законодателната и изпълнителната власт да създават нови наказателноправни разпоредби и да засилват санкциите, предвидени в съществуващите такива, в отговор на широко обществено недоволство. Първият вид изменения са неизбежни, докато вторият са ненужни и често вредни.

Предвид променената обществено-политическа обстановка и икономическите условия след създаването на настоящия кодекс през 1968 г., необходимостта от приемане на нов Наказателен кодекс често се повдига в публичното пространство. В развитието на обществените отношения в посткомунистическа България обаче няма нищо толкова революционно, което да изисква толкова голяма инвестиция на професионална и обществена енергия и ресурси в приемането на изцяло нов кодекс. Необходимите промени спокойно биха могли да бъдат направени и чрез изменения в действащото наказателно право.

Първо, наказателната репресия трябва да бъде рационализирана. Противно на общоприетата концепция за постоянно увеличаване на престъпността, обективните данни всъщност показват ясна тенденция в обратна посока от началото на 21-ви век.

Засилването на наказателната репресия в случай на намаляваща престъпност е трудно за обосноваване явление. Необходимостта от премахване от системата на наказания като доживотен затвор без право на замяна е коментирана многократно от експерти по криминология. Безспорно е, че строгостта на това наказание е прекомерна и полезността му като реакция срещу най-сериозните посегателства срещу личността е спорна. Предложенията за законови изменения по отношение на наказанията включват разширяване на обхвата на пробацията, която да служи като алтернатива на краткосрочното лишаване от свобода.

Следва да се подкрепи и разширяването на приложението на института на освобождаване на извършителите от наказателна отговорност чрез налагане на административни санкции за деяния с по-ниска степен на обществена опасност. Освен това следва да се обмисли рационализирането на системата на административните наказания.

Второ, престъпленията трябва да бъдат формулирани по-ясно, за да се избегне всякакво съмнение относно това какво действие е забранено и каква е санкцията, ако бъде извършено.

Един от най-лесно забележимите проблеми е твърде честото дублиране на административните нарушения по специалните закони и престъпленията, посочени в Наказателния кодекс.

Единственият разграничителен критерий между двата вида отговорност е степента на обществена опасност на извършеното деяние. Това обаче е в правомощията на правоприлагащия орган. В тази връзка е необходимо да се прецени кои от дублиращите се видове нарушения следва да се декриминализират и да останат само като административни нарушения и кои - обратното.

Подобен проблем съществува и по отношение на включването в Наказателния кодекс на различни престъпления, които имат много сходни характеристики. Това на практика създава неяснота относно това кое от тях следва да се прилага. Допълнително проявление на същия проблем е криминализирането чрез неясни бланкетни термини поради постоянно променящите се правила от другия нормативен акт, към който препраща бланкетната норма. Несъмнено осъждането, произтичащо от неясен наказателен закон, противоречи на основния правен принцип за законосъобразност на престъплението.

Например, безспорна е необходимостта от криминализиране на изтезанията като отделна форма на престъпление. Освен това трябва да се въведе квалифициращ признак на престъпленията срещу личността, когато те са извършени поради сексуалната ориентация на жертвата. Следва да се разгледа и общият проблем с нарушенията в законодателството в областта на обществените поръчки.

Освен това трябва да се помисли за предвиждането на наказателна отговорност за юридически лица и за по-широко прилагане на привилегировани състави в случай на престъпления, включващи корупционни прояви.

V. Заключение

Големият провал на българското наказателно правораздаване несъмнено се крие в резултатите от така наречените "дела с висок обществен интерес". Той се състои в двойните стандарти и избирателността при започването и провеждането на разследвания срещу известни и влиятелни фигури от политиката и бизнеса, дългата продължителност на съдебното производством пълната липса на обещаните в началото резултати.

Наложителна е реална промяна в реакцията срещу корупцията по високите етажи на властта и политиката, злоупотребата с публични ресурси, ерозията на свободната пазарна конкуренция, медийния контрол и лошата инвестиционна среда, за да се гарантира върховенството на закона в България.

Няма да се проверява дали имуществото на хората във властта съответства на доходите им